Към края на седемнадесетото столетие, когато върлували кърджалиите и делибашите, един благочестив баща, от село Татарлар, Одринско, взел една нощ двете си дъщери и ги завел в Лозенград, (Къркклиссе), гдето ги настанил в свои роднини; а сам се завърнал обратно в селото си. Той се именувал Дели Нейко, съпругата му Рада, по-голямата дъщеря Георгина, а по малката Тена.
Нейко, като всеки селянин се поминувал със земеделие и скотовъдство; той бил човек от средна ръка, но поради развитието си минавал за един от първенците в селото. Той се научил, че турци се готвили да грабнат по-малката му дъщеря Гена, която се славила по своята хубост и остроумие, и затова бил принуден да ги отдели от дома си, като ги отвел в град, гдето намирал, че ще бъде побезопасно за тях.
Подир една-две години той омъжил и двете си дъщери. Година след женитбата на Гена, мъжът ù се поминал, а тя се прибрала да живее при роднините си Касап Стойковци, българско семейство, което живеело в махалата Хаджи Закирие в Лозенград.
У Касап Стойковци често идвал Михал Чалък Георгиев, градинар, съпругата на когото наскоро била се поминала. Михал, родителите на когото били от едно българско село из Хасекията, останал от рано сирак; единственият му покровител било семейството на Касап Стойковци. Доброто приятелство станало причина, щото Михал да обикне Гена; родителите на последната дали съгласието си за женитба, която се извършила в 1800 година.
Михал и Гена се настанили да живеят в една стая от къщата на Касап Стойковци. Но по-после Гена, с пари дадени от майка ù Рада, купила собствена къща до самия дом, гдето временно се били настанили.
Родителите на Гена останали в село дълго време и едва през 1812 година, те се решили съвсем да напуснат селото и да се преселят в града. Баща ù Нейко във време на гръцката (Моренската) завера, един ден, когато бил в Одрин, като видел как турското правителство беси първенците, които ги обвинявали, че принадлежат на Етеристите; как тези убийства се явили по-сетне и в Лозенград, от страх се обесил. Михал всяка година ходел в Цариград, гдето се занимавал с градинарство; прибирал се у дома си само през зимния сезон. Работата му понякога го заставяла да се не връща у дома си година, две, дори и три наред. Гена сама, с помощта на майка си, управлявала къщните работи, и се грижила за възпитанието на децата си. Гена залегнала да изучи гръцкия език, който в това време е бил общоупотребителен, бил е, така да кажем, официалният език в тая област. Гена, като всяка селянка, не е знаела гръцки, освен няколко думи, които тя била запомнила от краткото си пребивание в Одрин, гдето с родителите си бяха избягали поради кърджалийските нападения, които ставали в това време.
С тези слаби познания по гръцки език, тя не можела да се споразумява с Лозенградските гъркини, та затова тя започнала да се учи, но като възрастна българка, езикът ù не се приспособявал лесно към новото произношение и тя не можела да произнася правилно гръцките букви δ и θ, които изговаряла натъртено, остро. Също и мъжът ù Михал усетил нуждата от гръцкия език; той, както казахме, бил градинар в Цариград, гдето е имал работа изключително с гръцки фамилии. И той мъчно свикнал на новото произношение и правил същите грешки, каквито правила и жена му. Ако и неправилно, те и двамата научили говоримия гръцки език. Обаче майката на Гена Рада, умряла без да научи една гръцка дума. До последния час на своя живот Рада следвала да носи българско облекло, когато дъщеря ù Гена била променила формата на облеклото си по гръцкия граждански вкус.
Честитата тази двойка се сдобила с 11 деца, 5 момчета и 6 момичета, но от всичките само две останали живи: Атанас, който се родил в 1816 год. и Георгина, която се родила в 1819 год. Гена Михайлова била много любопитна, любознателна и остроумна жена, качества, които ù привързали в скоро време много приятелки. За всичко захванали до нея да се допитват и да искат нейния съвет. Нека забележим тука, че тя още от 28-годишната си възраст захванала да се занимава с акушерство; ако и млада скоро могла да успее и се запознае с всичките тънкости на това изкуство. И при добрия си характер да не отказва никому своята помощ, тя станала най-популярната баба между населението в града и околността. Българите я зовели «Баба Гена», Гърците я наричали «Маница Гена», а турците «ебе-ханъм Гена». Тя до дълбока старост продължавала да се занимава с акушерството.
Детинството на Атанас Бабин Генин.
Като захванала акушерството, Гена изгубила съвсем фамилното име на мъжа си. Никой не казвал за нея «Михаилица или Михалкова», а я наричали вече «Маница» или «Баба» по български. От това и децата ù се наричали «Атанас бабин Генинъ», «Георгина бабина Генина», а никога не се зовяха на името на баща си, затова и аз набелязах горното заглавие «детинството на Атанас бабин Генин», а не Атанас Михайлов. Майка му, като акушерка с голяма знатност, била постоянно заета с бабуване, а като било обичай бабата по цяла седмица да преседява при родителката, тя не могла да се свърта у дома при децата си, затова те били оставени на грижата на баба си Рада, която била с твърде мек характер; обичала много внучетата си и никак не ги наказвала. Баба Гена, майка им, била по-строга към тях. Но тя често по цели седмици не могла да се спре у дома си, за да се позанимае с тях. Затова Атанас от малък порасъл по-свободен и бил малко вироглав, както се произнасяла майка му, когато той не искал да я послуша. «Ти си станал вироглав, и аз ще те накажа за това вироглавство», казвала майка му.
Но Атанас си знаел своето. Той често излизал на улицата без да има от някого позволение, играел и закачал се с другите деца, грабил им от ръцете играчките и бягал към дома си, защото той нямал търпение да гледа едно дете да има нещо, a той да го няма. Когато баба му се скарвала, той бягал от къщи на улицата. През 1826 г., когато бил на десет години, Атанас излязъл към турската махала и в табачката улица, като видял турчета да играят с гарги, приближава се до едно, което имало по-добра гарга, грабнал я от ръцете му и ударил на бяг към дома си. Бащата на детето, като чул писъците му, придружен от един табак, се впуснал да гони с гол ятаган «кяфир гявура», който се осмелил да вземе драгоценната гарга на мюсюлманина.
Атанас, който с голямо усилие бягал с гаргата в ръка, намерил пътните врата на дома си отворени, вмъкнал се веднага вътре и през къщния коридор минал в зимника, отдето, през съседната врата, побягнал в двора на касап Стойка, където се скрил незабелязан.
Табаците турци пристигнали, запъхтени, разярени, с голи ножове в ръцете си, и се втурнали в същия двор, гдето им се сторило, че влязло от улицата гоненото момче. На двора ги посрещнала Баба Гена; те като виждат, че това е къщата на ебе-ханъм Гена, поспрели се и казали: «Тук влезе едно момче с гарга в ръка где отиде, не видяхте ли го?» «Не, отговорила Баба Гена, тука момче не е влизало; да не е ялнъш, аго? Елате прегледайте, освен мен, майка и едно малко момиче друг никой няма». «Язък, качърдък «кяфири» казали и се върнали назад.
В това време в Лозенград най-лоши са били табаците; през табачката улица никой християнин не смеел да мине. И ако не била тая къща, къщата на Маница Гена, която била уважавана и от турските семейства, поради нейната акушерска способност, те биха избили всички в дома, за да им покажат где се скрило момчето, осъдено от тях на смърт. Атанас, ако и да се избавил този път, майка му се много уплашила, и взела да се страхува, че той ще си докара смъртта, и за да го ограничи, решила да го заведе на училище. В него време в Лозенград нямало общинско училище, а свещениците събирали да учат децата по домовете си.
Учителят, при когото Баба Гена намислила да заведе сина си, бил син на един свещеник — арнаутин, който се именувал даскал Яни папа Костандиу. Тоя даскал бал един от прочутите в града, не по друго, а по това, гдето твърде немилостиво биел и наказвал учениците си. Той бил уморил няколко деца от бой. За училище му служил зимникът на бащината му къща. И в това училище баба Гена затворила Атанаса, който не обичал да се свърта под покрива на майчината си къща, при милостивата си кротка баба, но тичал по улиците да играе на отворено и свободно место.
Баба Гена често ми казваше: «Заведох го, синко, на учителя и му казах: даскале, искам да го направиш или хората да го харесат или земята, месо ти го давам, кокали го искам, аз не искам да жалиш моя син, но човек да го направиш.» Като заплатила на учителя седмичната такса за учение, Гена оставила сина си и си отишла. Атанас него ден седял в училището, но като видял колко страшно и немилостиво учителят бие децата и като си припомнил думите на майка си, казани на учителя, «аз не искам да жалиш моя син,» намислил да бяга от училището, дорде учителят не е постъпил и с него, както с другите ученици.
Но като се страхувал и от майка си, той прибягнал до хитрост. Не казал, че няма да отива на училище, но взимал торбичката с хляб и книжката алфавитарион и тръгвал за училището. Като се отдалечавал, отбивал се от пътя за училището, отивал и скривал торбата си на едно място, па хайде на игра с децата по улиците. Когато вечер децата от училището си тръгвали за дома, той се затърчавал, взимал торбичката си, като всеки ученик, и вървял право у дома си. Така той можал няколко време да се укрива. Майка му давала седмичната такса да я занесе на учителя, той я вземал и купувал с нея, каквото му трябвало.
Най-сетне един ден той бил съгледан от майка си на улицата да играе, когато било време да бъде в училището. Майка му го повикала при себе си, запитала го защо не е на училището, — той отговорил, че учителят го нямало, за това се разнесли децата. Но майка му не му повярвала, завела го със себе си у дома си, намерила после учителя, разказала му, где намерила сина си и какво ù казал; учителят ù явил, че той от много време не дохождал в училището и мислил, че е спрян у дома си, та и затова го не дирил. Майка му го завела повторно на училището, но той някой ден отивал, друг пак прекарвал в игра.
През зимата, като си дошъл баща му от Цариград, тя му се оплакала от Атанаса, за дето бягал и поискала той да го накара да следва. Баща му обаче отговорил: «Като не рачи да ходи в училището, ще го дадем овчарин у дяда Стойкова, нека иде овце да пасе, за да му дойде ума в главата.» На пролетта, преди да тръгне за Цариград, той го главил да ходи с овчарите, за да им помага.
Атанас се зарадвал много, за гдето баща му го дал овчарин. С радост нарамил торбичката и тоягата, па тръгнал с овцете. Когато дошъл месец юни, овчарите дали на Атанаса да ходи с козите отделно, заедно с един козар. Един ден, когато подпладнили козите, козарят като щял да иде до нейде, закачил на едно дърво торбата с хляба и малко маслини, които имал и поръчал на Атанаса да пази да не би козите да се качат и изядат хляба и маслините. Атанас, като дете, полегнал си и заспал, а козите се качили, свалили торбата и изяли всичко. Козарят се завърнал, намерил детето да спи, а торбата я нямало на мястото, гдето я окачил.
Като го събудил, накарал го да търси торбата, която намерил между драките раздрана, а хляба и маслините изядени. Разядосал се козарят, чичо му Стоян, който бил един от немилостивите овчари, отсякъл една мешовица, с която набил хубаво Атанаса, задето не опазил торбата с хляба от козите.
Тоя бой го заставил, като отишъл у дома си да моли майка си да го не връща вече при козите, но да го заведе на училището. Майка му, като гледала лицето му обхванато с пърша, посинелите му меса от боя, казала му: «Видиш ли, овчарите са по-лоши от учителите, ако ходеше на училището, нямаше да станеш такъв.» Излекувала го и го завела на училището. От него ден вече Атанас станал редовен ученик, никога не побягнал от училището, а следвал да се учи редовно.
Втора причина, която подбудила майка му да го държи повече в училището била следващата:
В 1829 год. руската войска дълго време квартирувала в Лозенград. Баба Гена тогава за пръв път чула да се четат молитви по книга, и да разбира повече от онова, що се чете. От четмото на гръцките учители и свещеници тя нищо не разбирала, но от онова на русите всичко разбирала, и с особено любопитство и внимание заставала да слуша, когато четели руските войници своите молитви. Ней се толкова много вдражило славянското четене, щото тя особено се молила Богу да ù помогне да научи и своя Атанас да чете такава хубава книга. Като му разказвала от Господните молитви, които чели русите, тя му думала: «Сине, моля Бога да ти даде ум и разум да постигнеш да научиш и българската книга».
В 1829 год. руската войска дълго време квартирувала в Лозенград. Баба Гена тогава за пръв път чула да се четат молитви по книга, и да разбира повече от онова, що се чете. От четмото на гръцките учители и свещеници тя нищо не разбирала, но от онова на русите всичко разбирала, и с особено любопитство и внимание заставала да слуша, когато четели руските войници своите молитви. Ней се толкова много вдражило славянското четене, щото тя особено се молила Богу да ù помогне да научи и своя Атанас да чете такава хубава книга. Като му разказвала от Господните молитви, които чели русите, тя му думала: «Сине, моля Бога да ти даде ум и разум да постигнеш да научиш и българската книга».
В гръцкото училище обаче нямало такова четмо, там все се слушал гръцки език, който за Баба Гена бил неразбираем; тя скърбяла, задето не могла да разбира това, що четял Атанас, както разбирала четенето от русите. След оттеглянето на руската войска, гражданите въздигнали храм «Св. Богородица» и в двора му съградили училище общо за града. Атанас е от първите ученици постъпили в това училище Той следвал в него до 1835 год.
Виж:
[1] По-голямата част от населението на Лозенград е надошло от околните села през 17-й, 18-й и в началото на 19-й век. Има семейства от Копривщица, Сопот и Клисура. Всички тези преселници по говорът си се познаваха, че с българи, ако сами и да казваха, че са гърци. Такива бяха: Йовкооглу Панайот от Клисура, Камбуръ-оглу Стоян от Сопот и много др.. Техните деца и внуци после по кривото произношение на българский език, повече приличаха да с гърци от колкото българи, макар и да казваха, че с синове и внуци на българе родители. Така те, както гьрците неможеха да изрекат правилно българските шипящи букви ж, ч, ш; изговаряха: зена вместо жена, цадо вместо чадо, сапка вместо шапка и пр.
[2] В Лозенград жените са си запазили българското гражданско облекло: сукман от домашно произведение, и с това българките се отличават от гъркините, които носят дрехи от европейска материя. Всеки българин и българка, когато се облечеше в европейско облекло, наричаха го грък, гъркиня. Станал грък, защото надянал панталони, станала гъркиня защото, облякла басмен фустан, а захвърлила шаячния сукман.
[3] Ебе (акушерка) ханъм (госпожа) (тур.) – букв. госпожа акушерката Гена. — бел. ред.
[4] В 1867 год. Баба Гена беше надминала вече 90 год. възраст. Един ден я срещнах на улицата да върви прегърбена пеши (защото в това време из градските улици не циркулираха никакви кола) от домът си за долния край на каракаш махала, едно разстояние повече от километър. Запитах я: «Защо, бабо, на такива стари години се трудиш да вървиш толкова път?» А тя ми отговори: «Какво да правя синко, грехота е ако не ида. Мога да помогна в нещо. Ако не ида и родилката се случи да умре, грехът ще бъде на мене. Па тя може да има дечица, та ще останат сирачета. Как да слушам после те да плачат за своята майчица. Нека се помъча, та тя горката да е жива.» Когато нейни две внучета следваха при мен в училището в гореспоменатата махала, тя често дохождаше да пита за тях как стоят в училището, учат ли си уроците. На 22. юли 1872 год. Гена пропътувала пешком едно далечно разстояние; вследствие на силната умора, тя се простудява, хваща я пневмония и подир три дни умира.
[5] Табак – човек, който щави кожи, кожар. – бел. ред.
[6] Кяфир (тур. kafir) – неверник, немюсюлманин – бел. ред.
[7] Ялнъш, янлъш (тур. yanlişlik) – лъжлив. Тук: грешка, лъжа. – бел. ред.
[8] «Жалко, изпуснахме гяурина» (тур.) – бел. ред.
[9] Блаженопочившият Антим много пъти, когато се намираше събран със своите, спомнюваше си историята за козарството и казваше: «ако чичо Стоян не беше мя набил тъй добре, аз нямаше да предпочета училището отподире. Предпочетох пръчката на даскала, пред мешовицата на козаря».
[10] Пърша – вм. пършей: струпей, от шибането с мешовицата – бел. ред.
[11] Нашите безкнижни бащи и майки в първите времена под името «русин» разбираха Българин, затова и книгата, която четяха, не наричаха нито славянска, нито руска, но българска. Така и баба Гена наричаше книгата на русите българска книга. Когато после син и Атанас (Антим) беше постъпил в Московската академия да следва, тя казваше, че е отишъл в Московията да научи и българската книга. В детинските си години много пъти съм слушал да разговарят старите хора, види се, когато им било за нещо тежко: «ще се избавим от турското тегло, но когато дойде дядо Иван Българина. (Руският цар)
Половина година само преседял Атанас абаджия; ако и да работил този занаят с присърце, сам не бил доволен от него. Той намирал в себе си някоя празнина, духът му ламтял за нещо по-възвишено.
Прочел той в една книжка описанието на Св. Гора, и веднага се появило у него желание да иде там. Както във всичко бързал, тъй и тук не губил време, за да удовлетвори това си любопитство. Намерил си за другар свой съотечественик, с когото се нагласили да заминат за Св. Гора. Но тъй като Атанас се боял баща му да го не спре, решили да пазят в тайна намерението си. Намерили гемиджия и се съгласили с него да ги превози. В Понеделник на страстната неделя, било определено гемията да тръгне за Св. Гора.
В Неделята на Връбница, Атанас събрал, каквото имал и явил на майстора си, че той напуща занаята си, и отива за Св. Гора. Майсторът му се потрудил да го разубеди, но като не сполучил, пратил да извести на баща му, който на другия ден, в понеделник, дошъл в Амбаря при майстора му, но не намерил там Атанаса. Отишъл на скелята да го дири, но когато стигнал там, гемията се била отделила от брега и тръгнала на път. Викал горкият баща, махал с ръка на Атанаса, за да се върне, но той не искал и да чуе. Баща му останал вдървен на брега, с поглед отправен към гемията, като ронел горчиви сълзи.
В Св. Гора той постъпил в начало у манастира „Ставроникита“, но след известно време се преместил в Хилендарския манастир, гдето приел монашески чин и от Атанас бил преименуван на Антим. След това бил произведен в дяконски чин, и го определили за манастирски таксидиотин в Лозенград. На 15 Август 1837 год. Антим се върнал от Св. Гора у дома си.
Майка му, баба му и сестра му го посрещнали с голяма радост. Особено се радвала майка му, като виждала, че син ù се удостоил да стане служител на Бога. Тук Антим се завзел за своята работа да събира помощи за манастира и да записва и води гости на поклонение по дваж, понякога и повече пъти през годината. Лесно убеждавал Антим благочестивите християни да го последват до манастира.
Най-напред той завел от своите роднини: Касап Стойка, брат му Петър и други. После той завел мнозина и от селата в Лозенградската околност. Манастирските братя били много благодарни от деятелността му, защото им принасял добра помощ и водил щедри поклонници. Тям се искало Антим да остане за дълго време манастирски таксидиотин, но нему не се нравила тази работа. Той намирал в себе си нещо непълно.
Духът му ламтял за нещо по-високо, по-благородно; той търсил да удовлетвори жаждата си за наука сиреч, искал да се учи но това не можал да намери в манастирската ограда — затова той решил да напусне Св. Гора и да иде на Цариград, гдето се надявал, че ще може да се реализира въжделеното му желание.
След предаването сметките на манастира, разпростил се с братята и заминал в 1839 год. за Цариград, гдето в предградието „Ипсоматия“ се настанил за дякон на църквата и взел да следва в народното училище; по-подир той се записал в куручешменската прогимназия за ученик под име „Антим Михалидис.“
Тука, в гимназията, със своя успех Антим се отличавал от всичките ученици. Във всичко той се показвал твърде бърз. Скоро научвал уроците си, бърже преписвал и изписвал всичко, що му било потребно. В тая си бързотия той малко се грижил за доброто изписване на буквите. Затова неговият почерк е бил един от некрасивите и завинаги останал такъв.
В тези ученически години баща му често го навиждал и той понякога ходил при него на градината. Един ден той се научил, че баща му се поболял, отишъл да го посети, и го намерил тежко болен. Въпреки всичкото старание да помогне на болния си баща да оздравее, последният след кратко боледуване преклонил глава на синовите си ръце и предал Богу дух. Антим горчиво оплакал обичливия си баща. Молил се за душата му и се погрижил за неговото погребение.
Той дълго време жалил баща си, и съобщил с едно трогателно писмо на майка си за смъртта на мъжа ù.
Увещавал майка си да не плачи и тъжи, но да гледа дома си, като ù обещавал, че той не ще да я забрави и остави никога без помощ, докле бъде жив.
Константинополският патриарх, принуден от обстоятелствата, съвместно със своя синод, решил от 1. септември 1844 год. да се преобърне на Духовна Семинария манастирът „Пресвятая Троица“ в о-в Халки, в която Семинария, да постъпят да учат всичките благонадеждни свещенодякони, които се намират по цариградските и епархиални църкви под условие, кандидата да бъде от 25—32 год. и да има най-малкото трикласно образувание от една прогимназия.
В тая Семинария назначили за ректор Архимандрит К. Тепалдо, когото по после произвели в Епископски чин „Ставрополский“. За преподаватели в Семинарията назначили: Илия Танталидис, Иоан Таксис, и др. Дякон Антим, който напълно отговарял на изискваните условия, с помощта на патриаршеския Архидякон, с когото лично се познавал, бил приет за ученик в тая Семинария.
Както в гимназията, така и тука в Семинарията Антим бил един от първите ученици.
Здрав по телосложение, със силна памет, той лесно заучавал уроците си и могъл наизуст да издекламирва всичко онова, което преди малко прочел по няколко пъти. Поради тая си извънредна дарба, Антим обърнал в скоро време вниманието на ректора на семинарията К. Тепалдо и на другите преподаватели. Всякога бил предмет на тяхната похвала, задето добре изучавал предметите и правилно изговарял думите.
В последната година, когато вече щял да свършва курса, Антим през Великите пости държал в патриаршеската църква проповеди, които произвели на слушателите силно впечатление. Тая негова способност му придобила почит и уважение и той се ползувал с добро име в патриаршията, към която се показвал покорен и послушен. В 1848 година той завършил курса на Семинарията, и получил пръв диплом с най-горна бележка, „отличен по всички предмети“. Поддръжката, както в прогимназията, така и в Семинарията изкарвал той от своите си трудове.
Като изпълнявал дяконска длъжност нему са давали подаръци, с които се издържал.
А когато следвал в Семинарията от патриаршията било определено, освен храна, облекло и квартира да му се дава още и по 10 франка месечно за йеродяконството. Получавал също и 10 франка месечно от един свой благодетел в Лозенград. С тези средства Антим минавал охолничко ученическия си живот. След свършването на Семинарията било му предложено да приеме учителско място в една от цариградските гимназии. Но той отказал, а приел да стане учител в родния си град. Като учител в Лозенград, Антим принесъл голяма полза на своята родина.
До това време преподаването се е водило по старите методи, които не са могли да тикнат ни крачка напред учебното дело. Съзнавайки тези недостатъци, Антим направил голямо преобразование в това отношение.
Дотогава всичкото учение се състояло в просто четене на буквар, Октоих и Псалтир. Като преименувал училището на Елиникон сколион, Антим учителствувал почти три години в това училище, през което време той направил голям преврат в начина на преподаването. Успехът на учениците му радвал бащите им, но не и свещениците.
Те нямали никакво понятие от тая наука и начина на преподаването ù, защото знаели само просто черковно четене, което и сами не разбирали; те намирали за нехристиянско учението, което Антим предавал на младите. Антим настанявал в училището да следват и български момчета. От тях са постъпили сестриникът му Младен Желязков, Михаил Атанасов, Петър Атанасов, Яни Димов, Атанас П. Иванов и др.
Гърците, ако и да ценели способността на учителя дякон Антима, взели да гледат на него с криво око и търсели средство да го накарат да напусне училището, защото той произхождал от българско семейство и бил привързан към българите, на които и децата залягал да се учат по-добре.
Някои от гърците завидели до толкова, щото помислили, че ако някои от тях се покалугерят, ще могат да му противодействуват. Александър Кермитчиоглу и Сколито от Каракаш махле, пратили в Св. Гора синовете си и ги покалугерили; но калугерското расо им се видяло така тежко, щото след кратко време, те го захвърлили и се оженили.
Свещениците и техните съмишленици, като не могли другояче да постигнат желанието си, пуснали в ход разни клевети и измислици по адрес на учителя.
Поп Ангелаки си позволил да осъжда гражданите, за гдето оставили децата си да учат при Антима, който бил „паливулгарин“ и син на Маница Гена. „Той със своята наука не ги просвещава, но ги развращава“, казвал попът. Антим се докачил от това поведение на поп Иконома, дал оставката си от учителството и казал пред няколко души: „Аз ще направя тоя свещеник да дойде да ми се покланя и ми целува ръка.“
[1] По-голямата част от населението на Лозенград е надошло от околните села през 17-й, 18-й и в началото на 19-й век. Има семейства от Копривщица, Сопот и Клисура. Всички тези преселници по говорът си се познаваха, че с българи, ако сами и да казваха, че са гърци. Такива бяха: Йовкооглу Панайот от Клисура, Камбуръ-оглу Стоян от Сопот и много др.. Техните деца и внуци после по кривото произношение на българский език, повече приличаха да с гърци от колкото българи, макар и да казваха, че с синове и внуци на българе родители. Така те, както гьрците неможеха да изрекат правилно българските шипящи букви ж, ч, ш; изговаряха: зена вместо жена, цадо вместо чадо, сапка вместо шапка и пр.
[2] В Лозенград жените са си запазили българското гражданско облекло: сукман от домашно произведение, и с това българките се отличават от гъркините, които носят дрехи от европейска материя. Всеки българин и българка, когато се облечеше в европейско облекло, наричаха го грък, гъркиня. Станал грък, защото надянал панталони, станала гъркиня защото, облякла басмен фустан, а захвърлила шаячния сукман.
[3] Ебе (акушерка) ханъм (госпожа) (тур.) – букв. госпожа акушерката Гена. — бел. ред.
[4] В 1867 год. Баба Гена беше надминала вече 90 год. възраст. Един ден я срещнах на улицата да върви прегърбена пеши (защото в това време из градските улици не циркулираха никакви кола) от домът си за долния край на каракаш махала, едно разстояние повече от километър. Запитах я: «Защо, бабо, на такива стари години се трудиш да вървиш толкова път?» А тя ми отговори: «Какво да правя синко, грехота е ако не ида. Мога да помогна в нещо. Ако не ида и родилката се случи да умре, грехът ще бъде на мене. Па тя може да има дечица, та ще останат сирачета. Как да слушам после те да плачат за своята майчица. Нека се помъча, та тя горката да е жива.» Когато нейни две внучета следваха при мен в училището в гореспоменатата махала, тя често дохождаше да пита за тях как стоят в училището, учат ли си уроците. На 22. юли 1872 год. Гена пропътувала пешком едно далечно разстояние; вследствие на силната умора, тя се простудява, хваща я пневмония и подир три дни умира.
[5] Табак – човек, който щави кожи, кожар. – бел. ред.
[6] Кяфир (тур. kafir) – неверник, немюсюлманин – бел. ред.
[7] Ялнъш, янлъш (тур. yanlişlik) – лъжлив. Тук: грешка, лъжа. – бел. ред.
[8] «Жалко, изпуснахме гяурина» (тур.) – бел. ред.
[9] Блаженопочившият Антим много пъти, когато се намираше събран със своите, спомнюваше си историята за козарството и казваше: «ако чичо Стоян не беше мя набил тъй добре, аз нямаше да предпочета училището отподире. Предпочетох пръчката на даскала, пред мешовицата на козаря».
[10] Пърша – вм. пършей: струпей, от шибането с мешовицата – бел. ред.
[11] Нашите безкнижни бащи и майки в първите времена под името «русин» разбираха Българин, затова и книгата, която четяха, не наричаха нито славянска, нито руска, но българска. Така и баба Гена наричаше книгата на русите българска книга. Когато после син и Атанас (Антим) беше постъпил в Московската академия да следва, тя казваше, че е отишъл в Московията да научи и българската книга. В детинските си години много пъти съм слушал да разговарят старите хора, види се, когато им било за нещо тежко: «ще се избавим от турското тегло, но когато дойде дядо Иван Българина. (Руският цар)
2
Атанас на занаят. — Напущане занаята и бягане в Св. Гора — Покалугеряване с ново име Антим — Манастирски таксидиотин. — Постъпване наново в училище — Учителство
В тая година, като се завърнал баща му от Цариград, решил да вземе сина си Атанаса от училището и го даде на занаят. Тъй като в негово време абаджийският занаят в Цариград имал добър напредък, той избрал него за сина си. Завел го с себе в Цариград и го настанил у един Калоферец, абаджия, който работил в Амбаря, гдето се приготовлявали дрехите на войската. Атанас се заел с новия занаят и се стараел да го изучи добре. Той наскоро навикнал така добре и бърже да работи, щото надминавал почти всичките чираци. Затова и майсторът му го обикнал много, и взел да се хвали пред всички за неговата работа.Половина година само преседял Атанас абаджия; ако и да работил този занаят с присърце, сам не бил доволен от него. Той намирал в себе си някоя празнина, духът му ламтял за нещо по-възвишено.
Прочел той в една книжка описанието на Св. Гора, и веднага се появило у него желание да иде там. Както във всичко бързал, тъй и тук не губил време, за да удовлетвори това си любопитство. Намерил си за другар свой съотечественик, с когото се нагласили да заминат за Св. Гора. Но тъй като Атанас се боял баща му да го не спре, решили да пазят в тайна намерението си. Намерили гемиджия и се съгласили с него да ги превози. В Понеделник на страстната неделя, било определено гемията да тръгне за Св. Гора.
В Неделята на Връбница, Атанас събрал, каквото имал и явил на майстора си, че той напуща занаята си, и отива за Св. Гора. Майсторът му се потрудил да го разубеди, но като не сполучил, пратил да извести на баща му, който на другия ден, в понеделник, дошъл в Амбаря при майстора му, но не намерил там Атанаса. Отишъл на скелята да го дири, но когато стигнал там, гемията се била отделила от брега и тръгнала на път. Викал горкият баща, махал с ръка на Атанаса, за да се върне, но той не искал и да чуе. Баща му останал вдървен на брега, с поглед отправен към гемията, като ронел горчиви сълзи.
В Св. Гора той постъпил в начало у манастира „Ставроникита“, но след известно време се преместил в Хилендарския манастир, гдето приел монашески чин и от Атанас бил преименуван на Антим. След това бил произведен в дяконски чин, и го определили за манастирски таксидиотин в Лозенград. На 15 Август 1837 год. Антим се върнал от Св. Гора у дома си.
Майка му, баба му и сестра му го посрещнали с голяма радост. Особено се радвала майка му, като виждала, че син ù се удостоил да стане служител на Бога. Тук Антим се завзел за своята работа да събира помощи за манастира и да записва и води гости на поклонение по дваж, понякога и повече пъти през годината. Лесно убеждавал Антим благочестивите християни да го последват до манастира.
Най-напред той завел от своите роднини: Касап Стойка, брат му Петър и други. После той завел мнозина и от селата в Лозенградската околност. Манастирските братя били много благодарни от деятелността му, защото им принасял добра помощ и водил щедри поклонници. Тям се искало Антим да остане за дълго време манастирски таксидиотин, но нему не се нравила тази работа. Той намирал в себе си нещо непълно.
Духът му ламтял за нещо по-високо, по-благородно; той търсил да удовлетвори жаждата си за наука сиреч, искал да се учи но това не можал да намери в манастирската ограда — затова той решил да напусне Св. Гора и да иде на Цариград, гдето се надявал, че ще може да се реализира въжделеното му желание.
След предаването сметките на манастира, разпростил се с братята и заминал в 1839 год. за Цариград, гдето в предградието „Ипсоматия“ се настанил за дякон на църквата и взел да следва в народното училище; по-подир той се записал в куручешменската прогимназия за ученик под име „Антим Михалидис.“
Тука, в гимназията, със своя успех Антим се отличавал от всичките ученици. Във всичко той се показвал твърде бърз. Скоро научвал уроците си, бърже преписвал и изписвал всичко, що му било потребно. В тая си бързотия той малко се грижил за доброто изписване на буквите. Затова неговият почерк е бил един от некрасивите и завинаги останал такъв.
В тези ученически години баща му често го навиждал и той понякога ходил при него на градината. Един ден той се научил, че баща му се поболял, отишъл да го посети, и го намерил тежко болен. Въпреки всичкото старание да помогне на болния си баща да оздравее, последният след кратко боледуване преклонил глава на синовите си ръце и предал Богу дух. Антим горчиво оплакал обичливия си баща. Молил се за душата му и се погрижил за неговото погребение.
Той дълго време жалил баща си, и съобщил с едно трогателно писмо на майка си за смъртта на мъжа ù.
Увещавал майка си да не плачи и тъжи, но да гледа дома си, като ù обещавал, че той не ще да я забрави и остави никога без помощ, докле бъде жив.
Константинополският патриарх, принуден от обстоятелствата, съвместно със своя синод, решил от 1. септември 1844 год. да се преобърне на Духовна Семинария манастирът „Пресвятая Троица“ в о-в Халки, в която Семинария, да постъпят да учат всичките благонадеждни свещенодякони, които се намират по цариградските и епархиални църкви под условие, кандидата да бъде от 25—32 год. и да има най-малкото трикласно образувание от една прогимназия.
В тая Семинария назначили за ректор Архимандрит К. Тепалдо, когото по после произвели в Епископски чин „Ставрополский“. За преподаватели в Семинарията назначили: Илия Танталидис, Иоан Таксис, и др. Дякон Антим, който напълно отговарял на изискваните условия, с помощта на патриаршеския Архидякон, с когото лично се познавал, бил приет за ученик в тая Семинария.
Както в гимназията, така и тука в Семинарията Антим бил един от първите ученици.
Здрав по телосложение, със силна памет, той лесно заучавал уроците си и могъл наизуст да издекламирва всичко онова, което преди малко прочел по няколко пъти. Поради тая си извънредна дарба, Антим обърнал в скоро време вниманието на ректора на семинарията К. Тепалдо и на другите преподаватели. Всякога бил предмет на тяхната похвала, задето добре изучавал предметите и правилно изговарял думите.
В последната година, когато вече щял да свършва курса, Антим през Великите пости държал в патриаршеската църква проповеди, които произвели на слушателите силно впечатление. Тая негова способност му придобила почит и уважение и той се ползувал с добро име в патриаршията, към която се показвал покорен и послушен. В 1848 година той завършил курса на Семинарията, и получил пръв диплом с най-горна бележка, „отличен по всички предмети“. Поддръжката, както в прогимназията, така и в Семинарията изкарвал той от своите си трудове.
Като изпълнявал дяконска длъжност нему са давали подаръци, с които се издържал.
А когато следвал в Семинарията от патриаршията било определено, освен храна, облекло и квартира да му се дава още и по 10 франка месечно за йеродяконството. Получавал също и 10 франка месечно от един свой благодетел в Лозенград. С тези средства Антим минавал охолничко ученическия си живот. След свършването на Семинарията било му предложено да приеме учителско място в една от цариградските гимназии. Но той отказал, а приел да стане учител в родния си град. Като учител в Лозенград, Антим принесъл голяма полза на своята родина.
До това време преподаването се е водило по старите методи, които не са могли да тикнат ни крачка напред учебното дело. Съзнавайки тези недостатъци, Антим направил голямо преобразование в това отношение.
Дотогава всичкото учение се състояло в просто четене на буквар, Октоих и Псалтир. Като преименувал училището на Елиникон сколион, Антим учителствувал почти три години в това училище, през което време той направил голям преврат в начина на преподаването. Успехът на учениците му радвал бащите им, но не и свещениците.
Те нямали никакво понятие от тая наука и начина на преподаването ù, защото знаели само просто черковно четене, което и сами не разбирали; те намирали за нехристиянско учението, което Антим предавал на младите. Антим настанявал в училището да следват и български момчета. От тях са постъпили сестриникът му Младен Желязков, Михаил Атанасов, Петър Атанасов, Яни Димов, Атанас П. Иванов и др.
Гърците, ако и да ценели способността на учителя дякон Антима, взели да гледат на него с криво око и търсели средство да го накарат да напусне училището, защото той произхождал от българско семейство и бил привързан към българите, на които и децата залягал да се учат по-добре.
Някои от гърците завидели до толкова, щото помислили, че ако някои от тях се покалугерят, ще могат да му противодействуват. Александър Кермитчиоглу и Сколито от Каракаш махле, пратили в Св. Гора синовете си и ги покалугерили; но калугерското расо им се видяло така тежко, щото след кратко време, те го захвърлили и се оженили.
Свещениците и техните съмишленици, като не могли другояче да постигнат желанието си, пуснали в ход разни клевети и измислици по адрес на учителя.
Поп Ангелаки си позволил да осъжда гражданите, за гдето оставили децата си да учат при Антима, който бил „паливулгарин“ и син на Маница Гена. „Той със своята наука не ги просвещава, но ги развращава“, казвал попът. Антим се докачил от това поведение на поп Иконома, дал оставката си от учителството и казал пред няколко души: „Аз ще направя тоя свещеник да дойде да ми се покланя и ми целува ръка.“
3
Напускане на учителството и заминаване в Измир — Отиване в Одеската Семинария — Постъпването в Московската Духовна Академия — Московският митрополит и мнението му за гръцкото духовенство. — Завръщане от Цариград — Служението в руското посолство
След три години учителствуване, при всичките молби на приятели и другари — които ценели неговата учителска способност — да не напуща учителското место, Антим напуснал родния си град и заминал за Измир, гдето бил назначен за черковен проповедник, „йерокирикс.“ Докле изпълнявал тая си длъжност, той се запознал с руския там консул, чрез когото сполучил да издействува да го приемат в Русия, за да продължи науките си. Антим постъпил отначало в Одеската семинария, гдето се подготвил по руски език и след това в Московската духовна академия. Курса той свършил в 1856 год. с отличен успех и прогласен бил за магистър. Севастополската война попречила на Антима да се завърне в отечеството си същата година; той останал там и бил произведен от Московския митрополит Филарет в чин йеромонах. През това време служил в руските черкви.
По време на пребиваването си в Русия Антим се запознал с всичките видни българи, като Никола Миронович в Одеса, Палаузов в Москва и много други, които му станали най-искрени приятели. С тези свои съотечественици Антим разсъждавал постоянно върху повдигнатия в България черковен въпрос. Той бил често викан от московския митрополит Филарет; един път в разговора за гръцкото духовенство и българския черковен въпрос митрополит Филарет му казал: „гръцкото влияние върху черковния въпрос е достигнало своя край. Тяхното духовенство е необразовано, горделиво и предадено на лихоимство. Неговото влияние посем-сега ще бъде заменено с онова на Европа, сиреч с влиянието на католическото духовенство.
То е образовано, хитро, богато, защото разполага с парични средства и има такт, па освен това то ще се ползува и от покровителството на чуждестранните посланици. Скръбно е, гдето гръцката черква не рачи да се помири със славянските народи и да им даде да извършват богослужението на езика си.“ В 1857 г. след сключването на мира, когато духовете поутихнали, Антим напуснал Москва и се завърнал в Цариград. Често пъти подир завръщането си той си спомнял думите на мъдрия си наставник, Московския митрополит — думи, които дълбоко проникнали във впечатлителната му душа. В Цариград в продължение на два месеца, Антим изпълнявал длъжността на йеромонах при руското посланичество, гдето той се ползувал с голяма почит, едно, защото бил руски възпитаник и друго, като човек с извънредна способност.
4
Антим професор в семинарията на остров Халки —Българските ученици в семинарията. — Повишението му в сан архимандрит — Ръкоположението му за Преславски митрополит
Препоръчан от руското посланичество на Патриаршията, Антим бил назначен професор в семинарията на остров Халки, гдето преподавал черковна история, черковнославянски и руски език. Тук между учениците той намерил покойния Доростолочервенски Григорий, Преславския Симеон, Марко Балабанов и още други някои. В обществото на тези млади хора с особени дарби се развивала мисълта за народна борба по черковния въпрос.От тоя малък кръжок отпосле се явиха и авторите на известните остри статии против унията; особено се отличавал в това отношение Симеон. Гръцката патриаршия, ценяща способността и учеността на Антима, не могла да го държи в йеромонашеството повече време, а докато той бил професор, произвела го в чин архимандрит. През месец ноември 1860 год. патриаршията с едно писмо до ректора на семинарията повикала архимандрит Антим в Цариград. В тая година на патриаршеския престол възлязъл Йоаким, който бил човек много хитър, умен и върл елинист, при това доста съобразителен.
Когато Антим се явил пред него, той го попитал: „ходиш ли често в руското посолство?“, и след като Антим му отговорил положително, патриархът му казал: „иди сега да чуеш, какво ще ти кажат.“ Зачуденият Антим отива в посолството, където ненадейно започнали радостно да го поздравяват за назначението му като Преславски митрополит. Това известие обаче не зарадвало Антима, но даже го уплашило, защото работите по черковния въпрос между българския народ и гръцкото духовенство бяха в най-силния си разгар.
Народът не признаваше гръцките владици и упорито отказваше да им плаща владичина, и велегласно изискваше преобразование и народно духовенство.
Патриаршията, която беше вече ръкоположила няколко българи за владици, не можа да удовлетвори исканията на българския народ, защото той вече не искаше да признава и тези български владици, които признаваха над себе си властта на патриаршията.
От друга страна появилата се католическа пропаганда, която се поддържаше от чуждестранните посолства, заплиташе още повече работата.
В такова смутно време да приеме един такъв висок пост архимандрит Антим е счел за рисковано, защото с това той би изгубил репутацията си между своите съотечественици — репутация, която той толкова скъпо ценеше. Като се върнал в патриаршията, той категорично отказал да приеме ръкополагането; когато изреждал без заобикалки причините на отказа си, Антим прибавил: „Докле за българите не се реши черковният въпрос, не мога да приема тоя сан.“
Подир тоя разговор той се завърнал в Халки, но едва що се били изминали няколко месеца от следната 1861 година, отново го призовал при себе си ректорът на семинарията К. Тепалдо, който се отнесъл към него с небивало дотогава уважение и почитание, и му предал писмото, с което патриархът отново го призовал да се яви в Цариград. Смутен и разтревожен, Антим се върнал в стаята си и в тая нощ сънувал сън, който останал завинаги в неговата памет.
Сънят бил такъв: видел живо и ясно своя учител и покровител, Московския митрополит Филарет, да му надява сребърни гривни на ръцете. Като отишъл при патриарха, последният го приел много любезно и му обявил решението си; но като видял, че Антим отказва да приеме ръкоположението, разсърдил се и му напомнил, че такава е волята на светата Църква, и го заплашил със заточение. Най-после свършило се с това, щото се съгласил с молбата на Антима, като му дал две седмици срок за размишление.
През това време Антим поискал съветите на българските първенци в Цариград: братя Тъпчилеща, Чомаков, Гешов, Цвятко Узунов, Золотович, Доктор Струмски, Иларион Макариополски и др., които вече били открити противници на патриаршията. Те посъветвали Антима да приеме епископския сан, но в епархията си да не отива. Като имал предвид тоя съвет, той поставил това условие на патриарха за съгласието си. Йоаким, като видял неговото упорство, стараел се да му въздействува с ласкания, обещавал да му даде препоръчителни писма до някои влиятелни лица в Преславската епархия, които щели да имат възможност да смирят народа и да го предумат да приеме новия владика. Антим обаче не се поколебал да възрази на патриарха: „апостолите отиваха да проповядват словото Божие без препоръчителни писма.“
Тогава патриархът като видял, че не ще може да склони Антима, ръкоположил го за владика, като му обещал, че няма да го прати в епархията, а ще го остави синодален член в патриаршията. Нека за бележим тук, че новоръкоположеният Преславски владика бил надарен с рядко красноречие.
Като владеел съвършено новогръцкия език, Антим често произнасял в патриаршеската черква проповеди, които произвеждали, според думите на очевидци, твърде голямо впечатление. В тях той често, с иносказания и образи, укорявал злоупотребленията на гръцката черква и владиците ù, така щото онези владици и свещеници, които го слушали и всякога добре угаждали истинския смисъл на неговите речи, не могли да се сдържат да не изказват възторга си, предизвикван от неговото красноречие. Съвременният гръцки печат го приравнявал със знаменитите проповедници на стария свят и го наричал „Новия Йоан Златоуст“*.
Няколко месеца подир ръкоположението на Антима, патриархът, като искал да отдалечи тоя способен човек и да го компрометира пред съотечествениците му, забравил обещанието си и му заповядал да замине за епархията си. В него време членовете на Синода били твърде недоволни от патриарха. Гръцките владици се сърдели, задето често ги местели от едно место на друго и понякога даже ги обирали и притеснявали за пари и прочие.
А българските владици били убедени, че докле е на патриаршеския престол упоритият и умен Йоаким, не ще могат да се сдобият с едно справедливо разрешение на черковния въпрос. Затова те се съединили и написали жалба до Високата порта против своя заповедник.
За разследването на това оплакване Портата назначила комисия от три члена: бившия патриарх Григорий, ректора на Халкинската семинария Тепалдо и един чиновник от турското правителство. Следствието от това разследване било оправдаването на патриарха и изпращането на заточение на петима владици (трима гърци и двама българи) от тринадесетте, които подписали прошението.
Към Преславския владика обаче се отнесли съвсем снизходително, защото неговото оплакване против патриарха било основателно; патриарха не спазил условието, сключено с него при ръкополагането му и друго, защото ректора на Халкинската семинария Тепалдо беше добре разположен към Антима.
Бележки
* В 1866 г. през великите пости Димитър Зонарата и Д-р Константин, едни от интелигентните гърци от Лозенград, бяха ходили в Цариград. Един ден те присъствували в една от гръцките черкви, гдето Антим държал реч.
Красноречието и прочувственост на неговото слово до толкова ги омаяло, че те нямали думи, за да придадат своето възхищение. „Тая негова реч беше толкова чудесна — казвали те на майка му, когато се завърнали в Лозенград, — щото прониза сърцата на всички присъствующи и не остана ни един да не пролее сълзи. Да живее синът ти, бабо, той е новият Йоан Златоуст.“
Тези хора не преставали да разгласяват из града за Антима, като казвали, че лозенградчани требва да се гордеят, задето в техния град се е родил такъв достоен човек. Те, макар и гърци, след отказването на Антима от гръцката патриаршия, продължаваха да хранят към него най-големи симпатии и почитания.
5
Изпращането на Антима да разследва оплакванията против визинския владика — Малко-Търновската депутация — Дерекювския чорбаджия голям Стойчо
В 1862 година против визинския владика Матей постъпили много прошения, не само в Синода, но и във Високата порта, от паството му, което вече не могло да го търпи. Патриархът изпратил Антима да разследва тези оплаквания, като му позволил след свършването на тази ревизия да посети и родния си град — Лозенград, където не бил ходил вече близо 12 години. Антим, като се считал неопитен в такива работи, взел със себе за помощник архимандрит Софроний (напоследък Некийски митрополит) и се приготвил за път. Преди да тръгне обаче срещнал го Ираклийски владика Панарет, който бил старши епископ между синодалните членове и в разговора си с Антима, като знаел, че той ще отиде ревизор във Виза, казал му: „за правда страда братът Матей.“
Владиката Матей бил възпитаник на Ираклийския владика и се намирал под неговото покровителство. „Но против него има жалби, подписани от стотина имена“, възразил Антим, „нека по-добре един да пострада, а не мнозина“. „Бъдете предпазливи, пришепнал на Антима, Пловдивският митрополит Панарет, Ираклийският владика е силен и може да ви напакости.“ „Не, отговорил Антим, аз се не страхувам, ще ида и всичко ще разследвам според съвестта си.“
Визинската епархия била малка, тя имала всичко 38 села от които двадесет са гръцки, а останалите — български, и три малки града: Виза, Мидия и Созопол.
Малкото население, на тая епархия имало 4—5 хиляди венчила и то било длъжно да поддържа владиката и къщата му, да плаща до 9000 лева в годината. Визинския владика Матей обвинявали в ред злоупотребления, от които най-забележителни били: 1) че позволил на двама еднородни братя да вземат две еднородни сестри; 2) кръстил и венчал едни и същи хора по два пъти; 3) за сто глави лук отлъчил един християнин от Църквата; 4) освен това обвинявали го в пиянство и други безобразия.
Следствието разяснило тези факти, които характеризирали отношението на гръцкото духовенство към българите. Позволено било да се оженят двама братя за две сестри, на това основание, че те били цигани и че турският бей, който добре угощавал владиката, бил го молил за това.
В село Саджкьой (250 български дома) първенците на селото придумали свещеника да венчае без вула от владиката трима души, защото имало силен студ, поради който не могли да отидат до Виза, и обещали, като се поправи времето и отвори пътят, да идат във Виза и да подирят вулите. Владиката дошъл през лятото в селото и като се научил за това, много се разсърдил и поискал да му доведат невинните младоженци. Когато последните дошли, владиката заповядал да ги венчаят повторно, при все че едната от булките била вече трудна. Жителите на с. Макриоца не плащали редовно своята давнина на владиката; последният, недоволен от това, обявил, че всички свещеници, които не внесат налога до 15 август, ще бъдат лишени от правото да свещенодействуват.
Свещеникът на това село не успял да внесе давнината до деня на Света Богородица, а към двадесети август случило се да се родят много деца, които той трябвало да кръсти. Уведомен за това, владиката повикал свещеника и след като го изругал добре, накарал го да кръсти повторно всичките деца. Делото по отлъчването за сто глави лук произлязло от следното: в една каменна скала, близо до Мидия, се намирал стар манастир, който подновили, и владиката изпратил там един калугер да живее постоянно.
Тъй като мястото било усамотено и диво, пращали хляб и друга храна на игумена от къщата на владиката. Веднъж, на пазарен ден, по поръчка на владиката, купили за игумена лук и поръчали на един селянин, който живеел наблизо, да го отнесе и даде на игумена. Селянинът се връщал за дома си по време на силна буря, и насмалко останало да загине сам в буйно течащата река. Водата му свалила от колата сина, седемгодишно момче, което потънало и се удавило. Свалила му и всичко останало, което се намирало в колата и го отнесло. Владиката, който наскоро след това приключение дошъл в манастира, попитал игумена, приел ли е изпратения лук; когато получил отрицателен отговор, той кипнал от яд. Виновният селянин бил докаран и владиката, без да гледа на неговия разказ за трагичната смърт на детето му и на неговата лична опасност, с едно собственоръчно писмо, скрепено с подписа и печата му, го отлъчил от Църквата.
Всичките тези факти, представени при разследването, се потвърдили от многобройни свидетели, и на Антима се удало случай, без знанието на Матея, да си достави писмото за отлъчването. Когато протоколите били съставени и прочетени, той ставал, кълнящ се да уверява, че обвинението за отлъчването на човека е лъжа, и в тоя смисъл подписал протокола.
Тогава Преславският владика му показал собственоръчното му писмо по отлъчването. Матей видял, че работата му е свършена. Когато комисията се намирала по разследване в селото Малък Самоков от Малко Търново, гдето в него време усилно работеше униатската пропаганда, чорбаджията хаджи Едро, начело на една депутация, се представил пред Антима, и със сълзи на очи го молила да иде в селото им да види що става и да поговори с народа. Преславският владика отговорил, че без позволението на Патриарха не може да иде, ако и да скърби, като слушал за успеха на унията. Обещал им обаче като се завърне в Цариград да поиска за това позволение.
След свършването на следствието Антим се завърнал от Виза в родния си град. Роднините, приятелите и познайниците му, както и свещениците в града, го посрещнали тържествено, тъй като той за пръв път стъпвал, като владика, на родната си земя. Всички се приближавали, правели му поклони, целували му десницата и молили го да ги благослови. Поп Ангелаки, най-напред, като архиерейски наместник, дошъл да му направи три поклона и му целунал ръката.
Всички тогава си спомнили, че се сбъднали думите му: „Аз ще направя поп Ангелаки да ми се покланя.“ В това време от село Дерекьой се явил Стойчо Чорбаджи, когото наричали голям Стойчо и му се оплакал от Одринския владика Кирил за неговите злоупотребения, като му казал, че всичките околни села не искат да го признават за владика, и не щат да му плащат владичина, но той със заптиета затварял хората, биел ги и насила им взимал пари. Владиката ги съветвал да се отнесат за това до Високата порта. Стойчо се върнал, подписал едно прошение от шест села, отнесъл го в Цариград и получил едно емирнаме, което им давало правото „ако не желаят доброволно да плащат владичината, с насила да я не изискват.“ След една седмица Антим се завърнал в Цариград, за да представи резултатите от своето следствие.
Към донесените от Антима сведения, синодът се отнесъл недоверчиво, но документите, които придружавали следственото дело, по своето красноречиво описание на всички злоупотребления, убедили архиереите и те сменили Матея.
Тодор Милков
Антим — първи български екзарх
Животът и духовно-обществената му деятелност
Бележка: Езикът на книгата е осъвременен от редакцията на Православна беседа.
