БЪЛГАРСКИТЕ ДУХОВНИ ВОДАЧИ: АНТИМ, ЙОСИФ И СТЕФАН
Снимка: ПресаВъв връзка с кончината на патриарх Максим „Преса“ започна поредица за предстоятелите на Българската православна църква. Публикацията „Пастирите“ в броя от 15 ноември беше посветена на Първото българско царство (след 870 г.) и Второто българско царство.
В онзи период от над 5 века автономната ни църква първоначално е с ранг архиепископия, съответно предвождана от архиепископи. При управлението на св. Цар Петър I (от 927 до 969 г.) тя е призната за патриаршия. Не по-малко от 30 са предстоятелите - архиепископи и патриарси, до османското нашествие.
Днес продължаваме с възраждането на БПЦ през ХІХ век и църковно-народните борби, които довеждат първо до самостоятелна Българска екзархия (отново ранг, по-нисък от патриаршията). Трима са нейните водители екзарси през 75-те години (1870-1945) преди възстановяването на Българската патриаршия.
С „църковна разпра“ между българи и гърци, намеса на султана и налагане на „достопечалната схизма“ от Цариградската патриаршия започва своя живот Българската екзархия преди Освобождението.
Възрожденските дейци отреждат на църквата и на духовенството главната роля в политическия живот, виждат в тях крепител на колективната идентичност на българите под властта на Османската империя и фактор за изграждането на българската нация. През 1856 г. започва втори етап от църковното движение - българите вече настояват за самостоятелна църква, чрез която ще получат признание за отделна нация в рамките на империята. Българската екзархия е учредена със султански ферман от 27 февруари 1870 г.(Само след две години Цариградската патриаршия я обявява за схизматична и тя остава изолирана от останалите православни църкви чак до 1945 г.)
Екзарх Антим Първи. БоецътСветското име на Екзарх Антим I (1816-1888) е Атанас Михайлов Чалъков. Още на двайсетина години той заминава за Света гора, където приема монашество с името Антим. Там той се научава да чете и пише на български език и прочита Паисиевата „История славянобългарска“. После завършва с отличие Духовната семинария на Цариградската патриаршия на остров Халки. По-късно учи богословие в Москва и там се запознава с Московския митрополит Филарет, който го ръкополага за йеромонах.
В Русия Антим усвоява не само върховете на строгата богословска мисъл, но се приобщава към философско-обществения кръг на славянофилите и завързва близки идейни и приятелски връзки с Иван Аксаков. Така бъдещият екзарх съединява двете водещи богословски школи в православния свят - гръцката и руската. Той става „славянофил“ и „русофил“ не толкова от народно-политически, колкото от идейно-богословски и църковни съображения.
През 1861 г. архимандрит Антим получава епископски сан и е назначен за Преславски митрополит, но отказва да заеме поста си, докато не се реши българският църковен въпрос. Няколко години по-късно е назначен за Видински митрополит.
След учредяването на Българската екзархия през 1870 г. Антим Видински участва заедно с четиримата архиереи (Иларион Ловчански, Панарет Пловдивски, Паисий Пловдивски и Иларион Макариополски) в подготовката на Първия църковно-народен събор. Конституирането на Българската екзархия е сложен процес, който започва със свикването на Църковно-народен събор, приемане на Екзархийски устав и избирането на български екзарх. За пръв български екзарх през 1872 г. в Цариград е избран Видинският митрополит Антим.
Първите стъпки. Схизмата
Екзарх Антим доказва, че противниците му погрешно го смятат за „безхарактерен“, за „руско мекере“ и за неумеещ да се ориентира в ходовете на ориенталския политически лабиринт. За начало той моли Цариградския патриарх за три неща:
- да бъде приет от патриарха;
- да му бъде разрешено да служи на великденските празници;
- да бъде вдигнато като неправилно низвержението над някои български владици.
На 11 май 1872 г., на празника на св. братя Кирил и Методий, екзарх Антим I заедно с тримата наказани владици отслужва тържествена литургия и прочита акт, с който Българската екзархия се провъзгласява за самоуправляема - следва драматичната развръзка на дългогодишната българо-гръцка разпра.
От своя страна Цариградският патриарх свиква патриарсите на Александрия, Антиохия и Йерусалим и архиепископа на Кипър на събор, на който Българската екзархия и народ са обявени за схизматични (разколници). Схизмата нанася голям удар върху вътрешното състояние и международния авторитет на Българската православна църква (БПЦ) и я изолира за дълго от останалия православен свят.
Априлското въстание. Заточението
Освен като ревностен защитник на православието екзарх Антим трябва да бъде запомнен и като горещ родолюбец. При потушаването на Априлското въстание той старателно събира сведения за турските жестокости и ги разпраща до всички европейски вестници и журнали „с молба да повдигнат мощен глас от възмущение срещу турската тирания и безчовечност и да помогнат за по-скорошното освобождение на многострадалния български народ“. Заради тези действия през 1877 г. екзарх Антим е принуден да си подаде оставката и е изпратен на заточение в Мала Азия. След подписването на Санстефанския договор той се завръща във Видин и поема управлението на епархията си.
През 1879 г. е избран за председател на Учредителното народно събрание в старата столица Търново, след което - за председател и на Първото велико народно събрание. Митрополит Антим Видински поставя основния камък за издигането на храм-паметника костница на връх Шипка. По време на Сръбско-българската война активно насърчава бранителите на Видин.
* * *
През 1923 г. Видинският митрополит Неофит учредява фонд за построяване на паметник мавзолей над гроба на Антим Първи, починал на 1 декември 1888 г. Дотогава гробът на Антим I се е намирал под дюшемето на църквата навес, пристроена към храм „Св. Вмч. Пантелеймон“ и не е имало никакви указания за жителите на Видин, че там „почива велик йерарх, заслужил твърде много като пръв църковно-народен глава“. В построения мавзолей, еднокуполен параклис, е поставена статуя на Антим I, изработена от скулптора Атанас Дудулов.
Екзарх Йосиф. СтроителятНа екзарх Йосиф (1840-1915, светското му име е Лазар Йовчев), се пада тежкият кръст да бъде църковно-народен водач на българите в трудни и сложни времена: след Руско-турската освободителна война (1877-1878) и последвалия Берлински договор Българската екзархия изпада в сериозна вътрешна криза и е застрашено нейното единство. По Берлинския договор (1878 г.) Българската църква се оказва с раздвоен диоцез (територия - бел. ред.) - в границите на Княжество България и в Османската империя.
След Освобождението отношенията между Българската православна църква и държавата се развиват според нормите в Търновската конституция от 1879 г. На Екзархията се възлага задачата да изпълнява ролята на национална институция, обединяваща българите в Княжеството с техните събратя в Източна Румелия, Македония и Одринска Тракия. Член 39 от конституцията формулира следния принцип:
„Българското княжество от църковна страна като съставлява една неразделна част от Българската църковна област, подчинява се на Св. Синод - Върховната духовна власт на Българската църква, дето и да се намира тая власт...“
Църковен политик, дипломат и просветител
С особена острота и политически подтекст се поставя по онова време въпросът за седалището на Българската екзархия - дали да бъде в София, или Пловдив. Екзарх Йосиф с дипломатическата си интуиция избира да... се завърне в Цариград, за да възстанови съсипаното екзархийско дело. Така от 1880 до 1912 г. той успява да запази статута на Екзархията като единствената общобългарска институция, която представлява и защитава пред султана българите, останали в пределите на Османската империя.
Тъй като според турските закони училища могат да имат само народите с официално призната църква, екзарх Йосиф насочва енергията си в изграждането на училищна мрежа за българите в Македония и Одринска Тракия. Цялата издръжка, организация и върховен надзор над училищната система се поема от Екзархията. И резултатите от църковно-просветното дело в навечерието на Балканската война са налице: 1373 учебни заведения, сред които 13 гимназии и средни училища, 87 прогимназии и 1273 начални училища с общо 2266 учители и 78 854 ученици. В църковното ведомство на Екзархията в Македония и Одринска Тракия по същото време се намират 15 епархии, от които седем с редовни митрополитски катедри (Скопие, Охрид, Неврокоп, Велес, Битоля, Струмица и Дебър) и осем, управлявани от екзархийски наместници, 35 архиерейски наместничества, 1310 свещеници, 1331 църкви, 234 параклиса и 73 манастира.
Икона на св. Панталеймон,
подарена на Йосиф I.
Но след двете Балкански войни (1912-1913) граденото 38 години църковно-просветно дело ще бъде сринато и опустошено. На 27 ноември 1913 г. екзарх Йосиф заедно с всички прокудени български владици от Македония и Одринска Тракия е принуден да напусне Цариград и да се прибере в София, съкрушен душевно и физически. Умира на 20 юни 1915 г., гробът му е близо до олтара на катедралата „Св. Неделя“ в София. След него БПЦ 30 години - до 1945 г., остава без екзарх и се ръководи от наместник-председател на Св. синод.
* * *
За екзарх Йосиф се казва, че действал повече като дипломат и политик, отколкото като доктринерен богослов, и че две думи вместват неговия завет към поколенията, а именно: „православие и славянство“. Като естествен продължител на този завет в българската църковна история се утвърждава емблематичната фигура на третия български екзарх - Стефан. Започнал църковната си кариера като екзархийски и синодален протосингел при екзарх Йосиф в Цариград, той се самовъзприема като негов духовен син и независимо от всичките обрати в световната и българската политика следва пътя на славянофилството и православието.
Екзарх Стефан I. Гражданинът
Третият и последен екзарх - Стефан I (1878-1957, светското му име е Стоян Попгеоргиев Шоков) ръководи на този пост църквата ни само три години - от 21 януари1945 до 6 септември 1948 година. Преди това 23 години той е Софийски митрополит и ключова фигура в църковния и обществния живот на Третото българско царство. Но не с бляскавото кариерно израстване е забележителна неговата личност, а с рядкото съчетаване на църковно съзнание с гражданска позиция, оставило след себе си отчетлива историческа следа.
„Новото езичество“. Защитата на евреите
Екзарх Стефан е един от най-образованите
и ерудирани български духовници.
Завършил е Киевската духовна академия през 1904 г., специализирал е философия и литература в Швейцария. Известен е като темпераментен оратор с цветисто слово. Оставя след себе си значително наследство от книги, проповеди и статии. През 20-те и 30-те години на ХХ век се изявява като основател на Всебългарския национален съюз „Отец Паисий“, ръководител на Съюза на християнските православни братства, участва в Съюза за закрила на децата, подпомага християнското младежко движение.
В българското общество е известно неговото категорично отрицание на тоталитарните режими в Русия и Германия. Статията му от 1939 г. „Днешното новоезичество“ е насочена срещу националсоциализма. Той изобличава несъстоятелността на неговите основни принципи - от расизма до социалната етика, приветства съпротивата на протестантите и католиците срещу новата националсоциалистическа религия... (През военния период той е считан за русофил и англофил поради ясно заявената си опозиция срещу политиката на обвързване с Германия.)
За него няма съществена разлика между положението в Германия и Русия, и в двете страни религията е брутално преследвана, и в двете страни Църквата е единственият източник на съпротива срещу тоталитарната власт: „Фашизъм, националсоциализъм, болшевизъм - ето днешните форми на новото езичество, по-агресивно и по-опасно от старото, защото наглед се ратува за справедливи, политически каузи.“
Закономерна проява на последователната църковна позиция и хуманизъм на Софийския митрополит Стефан е защитата на българските евреи по време на Втората световна война.
Краят на схизмата
След преврата на 9 септември 1944 г. митрополит Стефан потвърждава добрите си чувства към руското православие и славянството, което го прави едно от най-подходящите лица за заемане на престола на Български екзарх. Най-вероятно кандидатурата му е била одобрена и от Москва.
С името на екзарх Стефан се свързва помирението на Българската екзархия с Цариградската патриаршия. На 22 февруари 1945 г. Цариградската патриаршия издава документ, с който схизмата е прекратена и е признат автокефалният статут (самоуправлението) на Българската църква. Затварянето на тази горчива страница от нашата църковна история позволява да се издигне на дневен ред въпросът за възстановяването на Патриаршията и избора на нов патриарх. Но това е вече друга история.
* * *
Поради конфронтацията си с комунистическата власт на 6 септември 1948 г. екзарх Стефан е принуден да подаде оставка. На 24 ноември 1948 г. под милиционерски конвой той е откаран в с. Баня, Карловско, като му се забранява да напуска селото, да се занимава с църковна дейност и да извършва богослужение. Така, насилствено отстранен от митрополитската си катедра, той живее в изолация и забрава до последния си ден - 14 май 1957 г. Върху гроба му в Бачковския манастир е поставен скромен мраморен кръст, който напомня за последния български екзарх.
(в. Преса, печатно издание, брой от 318 от 22 ноември 2012)
* Авторката е докторант в катедра „История на България“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Участва в изследователския екип на проекта „Религия и публичност: интердисциплинарни подходи“ към Центъра за изследване на религиите при същия университет. (Заглавията са на редакцията.)
Цветомира АНТОНОВА *
и ерудирани български духовници.
Завършил е Киевската духовна академия през 1904 г., специализирал е философия и литература в Швейцария. Известен е като темпераментен оратор с цветисто слово. Оставя след себе си значително наследство от книги, проповеди и статии. През 20-те и 30-те години на ХХ век се изявява като основател на Всебългарския национален съюз „Отец Паисий“, ръководител на Съюза на християнските православни братства, участва в Съюза за закрила на децата, подпомага християнското младежко движение.
В българското общество е известно неговото категорично отрицание на тоталитарните режими в Русия и Германия. Статията му от 1939 г. „Днешното новоезичество“ е насочена срещу националсоциализма. Той изобличава несъстоятелността на неговите основни принципи - от расизма до социалната етика, приветства съпротивата на протестантите и католиците срещу новата националсоциалистическа религия... (През военния период той е считан за русофил и англофил поради ясно заявената си опозиция срещу политиката на обвързване с Германия.)
За него няма съществена разлика между положението в Германия и Русия, и в двете страни религията е брутално преследвана, и в двете страни Църквата е единственият източник на съпротива срещу тоталитарната власт: „Фашизъм, националсоциализъм, болшевизъм - ето днешните форми на новото езичество, по-агресивно и по-опасно от старото, защото наглед се ратува за справедливи, политически каузи.“
Закономерна проява на последователната църковна позиция и хуманизъм на Софийския митрополит Стефан е защитата на българските евреи по време на Втората световна война.
Краят на схизмата
След преврата на 9 септември 1944 г. митрополит Стефан потвърждава добрите си чувства към руското православие и славянството, което го прави едно от най-подходящите лица за заемане на престола на Български екзарх. Най-вероятно кандидатурата му е била одобрена и от Москва.
С името на екзарх Стефан се свързва помирението на Българската екзархия с Цариградската патриаршия. На 22 февруари 1945 г. Цариградската патриаршия издава документ, с който схизмата е прекратена и е признат автокефалният статут (самоуправлението) на Българската църква. Затварянето на тази горчива страница от нашата църковна история позволява да се издигне на дневен ред въпросът за възстановяването на Патриаршията и избора на нов патриарх. Но това е вече друга история.
* * *
Поради конфронтацията си с комунистическата власт на 6 септември 1948 г. екзарх Стефан е принуден да подаде оставка. На 24 ноември 1948 г. под милиционерски конвой той е откаран в с. Баня, Карловско, като му се забранява да напуска селото, да се занимава с църковна дейност и да извършва богослужение. Така, насилствено отстранен от митрополитската си катедра, той живее в изолация и забрава до последния си ден - 14 май 1957 г. Върху гроба му в Бачковския манастир е поставен скромен мраморен кръст, който напомня за последния български екзарх.
(в. Преса, печатно издание, брой от 318 от 22 ноември 2012)
* Авторката е докторант в катедра „История на България“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Участва в изследователския екип на проекта „Религия и публичност: интердисциплинарни подходи“ към Центъра за изследване на религиите при същия университет. (Заглавията са на редакцията.)
Цветомира АНТОНОВА *
Източник pressadaily
